Размишлявайки от какво зависи щастието, установих че то зависи от способността ни да играем. Не бива да бъркаме играта със състезанието и съревнованието, и щастието с радостта. В играта няма желание за победа, и няма победители и победени. Въпреки че се твърди обратното, струва ми се че животът на човек повтаря историята на човечеството, а тя е че човека в началото е бил щастлив и през своето развитие е навлизал дълбоко в нещастието, а не обратното.
Не е ли детството началото? Никой не учи децата да играят. Те просто знаят да играят и го правят. Задачата на тъй наречените възрастни е да научат децата как да спрат да играят. Да ги научат, че живота е съревнование и трябва непременно да побеждават. Да ги научат, че да играят е глупаво, и като доказателство представят успешно съсипания си личен живот. По често можем да чуем „Не си играй!“ отколкото „Играй си!“. Смехът и играта дразнят света, защото провалят стремежът към нещастие. Но това е положението сега…

Децата имат доверие на възрастните и следват това на което ги учат. Точно от това идва в един момент разрива между възрастните и децата. Защото истината излиза наяве, и децата разбират че възрастните са ги подвели, и затова децата се бунтуват. След време, тъй като не знаят какво да правят, стават възрастни и се помиряват с тези които са ги подвели. А после продължават традицията.
Дори и да искате да играете, винаги ще има такива, които няма да искат, както и такива които ще искат да ви развалят играта. Способността да играем се изразява и в това да можем да увличаме в игра тези които не искат, както и да не позволяваме да ни развалят играта.
Ако искаме да възприемем идеята, че животът и случващото се са игра, трябва постоянно да си припомняме тази идея. Същевременно с това трябва да започнем опити да я прилагаме. Как става това трябва всеки сам да разбере в предстоящите му ситуации.